Изследването на ООН за щастието по държави има много условности, като се започне от това какво е щастие и се стигне до това що за единица е държавата с многото групи и послойки. Но тенденцията, която се очертава в това изследване, си заслужава да се обсъди.
Има очевидни неща - че по-богатите страни са по- щастливи или пък че там, където кризата е ударила по-силно, субективното усещане за щастие е намаляло. Но, разбира се, това не обяснява цялата картина и защо България се оказва толкова назад в класацията - на 144-о място.
Едно от обясненията е, че има различни културни модели за описване на собственото състояние. Ние на Балканите и в частност в България сме много силни в културата на оплакването.
В по-развитите общества е трудно да се оплакваш, защото, ако кажеш, че не живееш добре, че не печелиш добре, че личният ти живот не върви, никой няма да те вземе на работа. Затова хората възпитават култура на оптимизма, макар и малко насилена понякога.
Вторият фактор е, че щастието не е състояние, то е процес.
Човек не е щастлив, когато седи на едно място. То е малко като велосипеда - като не караш напред, падаш. Трябва да вървиш напред, да преодоляваш някакви пречки. Щастливи се усещат такива общества, които имат чувството за посока и план.
Ние от известно време тотално загубихме посоката. Може би причината е, че населението е доста застаряло. Очевидно перспективата за това накъде върви страната е поизчезнала.
Друг фактор е дефиницията за щастие - щастието е вид принадлежност. Човек трябва да се чувства част от някаква общност, да се чувства оценен от някого. Може би затова на първите места по щастие се оказват скандинавските страни, които имат най-развита социална държава.
Защото социалната държава е една от формите на такава принадлежност - тя развива социалната държава на XIX век, където усещането е, че имаш някакви права, че ще се погрижат за теб, ще те обучат, ще те лекуват.
Социалната държава у нас бе погребана доста бързо. Ние не само че не се движим към по-добра социална държава, но и загубихме и малкото, което имахме. Хората вече имат усещането, че не са нужни на никого.
Този тип капитализъм, който се наложи особено в страни като нашата, очевидно няма нужда от хората. Той иска да ни вземе нивите, да ни вземе къщите, да построи някакви неща,
пък ние да ходим да се оправяме някъде по света.
Друг момент е корелацията между богатството и щастието. Не просто богатството е фактор, а по-малко културно поносимите социални разлики в обществото. Скандинавските страни са с много високо преразпределение на социален доход, което създава усещане за малки социални разлики.
В България съществува една от най-високите скали на социални разлики между бедни и богати.
Мисля, че само Латвия е пред нас. При това нашето социално неравенство се увеличава.
В България човек непрекъснато се сравнява с другите - ти имаш нещо, но съседът ти има повече. Това непрекъснато подхранва недоволството и въпросите: успях ли наистина, не трябваше ли да направя нещо повече.
Дори българинът да има повече материални придобивки от една африканска страна, той се чувства нещастен, защото другите хора в обществото имат много повече от него. Това неравенство подкопава усещането за щастие.
Предполагам, че религията също има определен тип роля. Религиозното усещане внушава, че си на мястото си и че нещата вървят както трябва. Странната метаморфоза на
религията, която се превърна в декоративен продукт, а не влиза дълбоко в психиката
на хората - това е само една хипотеза за нашето чувство за нещастие.
Накрая на изследването има един по-общ параграф, в който проблемът се обсъжда по-философски. Цитира се един американски социолог, който казва, че в Америка дори когато се увеличава благосъстоянието на страната и хората, усещането за щастие не расте.
Защо е така - защото успоредно с този процес се увеличават социалните разлики. Не е въпросът колко имаш, а дали имането е разпределено справедливо, дали хората вярват, че съседът им, който има 5 коли и самолет, наистина е заслужил това.
Последният фактор е, че щастието е свързано с определени ценности, които нямат паричен израз, макар че свикнахме да мерим нещата по този начин.
Материалното веднага йерархизира, веднага прави хората неравни. В материалната йерархия човек лесно се озовава ниско. Докато ценностите осмислят непосредствено живота ни. Те дават смисъл на това, което правим.
Този ценностен ред дава важност на всеки от нас. Когато направиш нещо за хората около теб, ти имаш чувството за осъществяване. Както в едно семейство - човек прави нещо за близките си и се чувства важен и ценен.
Докато в големия план на държавата, на националната икономика човек се чувства безсмислен. Загубата на смисъл, на вяра в ценностите, загубата на усещането, че дори един малък жест може да бъде важен и да осмисли живота ти, че ти си част от голямата полезност, е един от факторите, които ни пращат на дъното на класацията.
Ние започнахме да мислим, че всичко е пари, че всичко е материално, докато в изследването на ООН виждаме директната връзка между онези нации, които са успели да запазят традиционни ценности като щедростта.
Рефлексът на егоизма също противоречи на усещането за щастие. Има една древна поговорка, че всичко, което не е дадено, е загубено.
източник: 24chasa.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар